Сътвореното от поета и белетриста Борис Христов е сред най-значимото в съвременната ни литература. То отдавна заслужи любовта на читателите у нас и в чужбина.

И стиховете, и прозата му са покоряващо съчетание на образи и мисъл, съкровен израз на горчивия му опит пред предизвикателствата на съществуването.

Те съдържат предствата му за живота и смъртта, за изкуството и за призванието на твореца, обречен на съмненията и дълга.

Борис Христов ни внушава като големия хуманист Алберт Швайцер, че не трябва да се отричаме от „идеала за личностната си човечност, макар той да не се вписва в създалите се условия”. Такава е личната му етика, въплътена в словото му като вик, като отваряне на раната, за да помним раните. И за да продължим напред с прозренията за живота, доста скръбни, особено в кратките му стихотворения. Но и с прозренията в другите му творби, че въпреки тъгата и болката, трябва да останем на страната на Смисъла, бе който няма да сме човеци.

Поместеното в тази книга е на основата на антологичния подбор, направен от нейния автор. Борис Христов като акт на своеобразна творческа равнометка е включил творбите си, които открояват доминиращото в светогледа му, в поетиката му, в облика му на творец, съумял да съчетае така самобитно в едно цяло измеренията на поетичното, на човечното и драматичното. За да станат те Изкуство!