Легнах по гръб на леглото в стаята ми и дълги часове размишлявах върху тези неочаквани промени. Заключих, че любовта никога не умира. Тя просто се мести и си строи къща, където ѝ е възможно.
После на нея ѝ хрумна страхотна идея. Щяхме да идем на черноморския бряг, откъдето беше тя, и да инвестираме в имоти. Говореше за него все едно беше Монте Карло – море и слънце, казина и туристи. Пристигнахме в един жарък ден в началото на юни. Пътищата бяха прашни и осеяни с дупки, а цялото население вяло шляпаше наоколо по джапанки като обитателите на бежански лагер. Откъм павилионите на жп гарата дънеше чалга, както и откъм прозорците на колите и от мизерните барчета, пълни с мъже с наднормено тегло, които бяха излезли от вкъщи, както изглеждаше, по бельо. Досами водата наистина имаше туристи, но човек се виждаше принуден да се запита от какво ли са избягали... В тази страна хората с някакви пари се държаха със странна смесица от несигурност и агресия, сякаш са откраднали нещо. Също като нас. Да се отпуснеш и да се насладиш на парите е изкуство. Нужни са векове да се научи.