СТРАХ
И в песните за тебе съм го писал, и в своите молитви си признах – откраднах те с единствената мисъл, че няма за какво да ме е страх.
Защо не тръгнем през света открито през този свят, от завист сътворен?
Да ме целунеш пред очи, които ще те проклинат дълго зарад мен.
Да прекосим по улиците стари, заровили зад доноси глави.
Да минем под прозорците клюкари, измислили убийствени мълви.
Да влезнем в черквата неделна даже, забравили за миг и ум, и свяст, и да не мислим кой какво ще каже сега пред нас, зад нас или след нас.
И да изпием чашата горчива – да няма страх от трънени венци.
Страхът убива, бавно ни убива и после ни превръща в подлеци.
КРЕПОСТ
На Любомир Левчев
Отвътре крепостта ни се предава, отвътре нещо вече се руши и завоюваната вчера слава сега не може да ни утеши.
Избождат ни, избождат ни сърцата пред хиляди наведени очи.
Една отрова, толкова позната, зад думи отмъстителни мълчи.
О, колко много подранила злоба, о, колко много закъсняла мъст.
Едни продават на баща ми гроба, едни ограбват твоя честен кръст.
Едни подкупват с фарисейско слово, едни с усмивка, други пък с игри.
Опитват се, опитват се отново да ослепят живота ни дори.
Дано спасим душите от измама през този мъчен, кръстопътен час.
Предишната Византия я няма, но има византийци между нас.