Лято е, в Созопол сме, но едно след друго се редят апокалиптични събития, за които получаваме само намеци, не и обяснения, в добрите традиции на фантастичната литература. А главната героиня, в своята дезориентация и автоагресия, е ту цинично дистанцирана, ту трогателно ранима и безпомощна.

Удоволствието от тази феноменално четивна фикция е взаимно.
Мартин Христов

Антиутопия?! Или биотопия, тоест нещо живо и действително?! Ако погледнем политически – и първото, и второто, ако погледнем жанрово – само първото. Интересна е интуицията на авторката: още преди да започне т. нар. „Българска пролет“, тя описва почти същите събития в София и в страната. Това говори за таланта на Ина Вълчанова да усеща обществените настроения, да ги напипва и разказва – нещо, което не се среща често в съвременната родна литература, повече самовлюбена, отколкото социално чувствителна. Прибавям към това достойнство на ръкописа и увлекателния разказ, красивия език, неочакваните обрати...
Митко Новков