Кирил Кадийски не казва като Декарт „никой преди мен“, тъкмо обратното, той знае като Паскал, че смисълът е по-скоро бленуване, което упорството би одобрило. Оттук и повторението, формалният стремеж, рамката на сонета, която странно окриля бунта, като приглушена радост, като оная краткотрайност на мечтите, подобна на хрущенето на шумата под стъпките в гората. Този гръко-славянски глас, който знае как да свърже Балканите със средиземноморска Европа чрез своята сияйна култура и пламенна поезия, зазвучава силно, вдъхновява и завладява слушателя, както правеше …
Съвременна българска литература
