Сякаш поезията е разграфила времето така, че някак се превръща в синоним на безсъница. Не съвсем буквално, но и...съвсем буквално понякога. Над нощното кафе, когато светът навън е утихнал и точно затова виковете на съвестта, на разочарованието, на радостта, на спомена, на прошката отекват толкова отчетливо. Между двете корици на „Нощно кафе“ на Антония Антонова живеят тези викове. Разбира се, овладени художествено, с един специфичен ритъм, който „диша“ през цялата книга и ако не беше истински, щеше да бъде преднамерен, …
Драма и поезия
