„Различните тенденции в третирането на оркестъра както по отношение на тяхната тясно технологична реализация, така и на идейно-естетическата им основа, представляват въплъщение на късномодерните разбирания, светоглед и чувствителност. От такава гледна точка може да се твърди, че тенденциите са своеобразен „симптом" на времената и нравите на съвременната действителност. XX-XXI в. е време, в което идеята за идентичност (не само в музиката, но и въобще в постмодерното общество) се основава на разбирането за уникалност и оригиналност на индивидуалния почерк. [...] В тази обща картина на неприемане на традицията (където едни автори я отхвърлят, други я преразглеждат и малцина я развиват) се наблюдава тенденцията на разпад на единството и възцаряване на индивидуалното. Тук се ситуира и оркестровото изкуство, чиито отделни тенденции представляват симптоми на късния XX-XXI в.-атомизиране на оркестрацията като наука с общоустановени правила и закономерности." (с. 364-366)